Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича „автентичност“.

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това „признание“.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това „зрелост“.

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това „увереност в себе си“.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това „простота“.

Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това „позиция на здравословния егоизъм“. Сега го наричам „любов към самия себе си“.

Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е „скромност“.

Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това „реализация“.

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка „мъдрост на сърцето“.

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам:“Това е животът!“

Чарли Чаплин

Редовно се прибирам с ескорт от 5-6 едри песа!
Кучка!
Надушват, че сме от една порода, пък е тъмно ще вземе някой човек да ме срещне после ше ме мислят милите…

Или минава покрай мен лъскав автомобил със смъкнати прозорци. Разлива миризма на скъпи парфюми и музика на синтетични Убавици! …тЕлото ми се разтърсва от конвулсия (виждали ли сте котка, как потрепва погнусено с краче, когато й поднесете боза?)
Миризмата на лайна е много характерна за хората – те не понасят естествената си миризма (?!?) и предпочитат да се заливат с всякакви химикали!
Глупостта също им е присъща (да не оставям музиката и пластичната хирургия без коментар)!
Ми, децата!!!
Хората отглеждат децата си от разстояние – дистанцирано дет се вика!
Щото децата им могат да ограбят личната им свобода!!!
Тия лигави, пикливи сополета, трябва да бъдат изолирани в друга стая и да бъдат отглеждани от друг човек за да могат хората да си живеят все едно нямат деца!
То бива, бива обществен данък, ама няма да си ги носят закачени по вратовете я – да не са маймуни!
След няколко години се чудим, от къде е намерил пари за калашник и е изтрепал съучениците и семейството си… Човещинка!
Ами, красотата?!
Тя е умряла от глад бе!!! …във всякакъв смисъл!!!
Красотата не е в хармонията и не е в естественото!
Тя е висока 1,70 и тежи 35 кг! Не се движи много (щото не може) и яде 3 бисквити на седмица! Месечният цикъл на красотата отдавна е спрял, защото природата е направила заключение, че размножаване няма как да настъпи – биологично тя не може да износи дете… и по-добре!
По-добре красотата да е мъртва
А такъв смях ме напушва, като чуя „Аз съм върха на хранителната верига!“
Виждали ли сте ги? Едри момчета и момичета по фитнес залите,…с хавайски тен и начупени на плоскости тела, като насекоми!
Каква хранителна верига бе? Метенолон-енантатът не е храна!!!
Нищо де, на някои им отнема цял живот да разберат, че бягането срещу природата и инстинктите е като бягане срещу товарния влак!

…пък бягането иначе е здраве!

Упражнения:

А послееееее

Не знам, колко ще успея да ги спазя условията, но ще бъда кратка!

Живота е най-хубавото нещо, което някога се е случвало! Той е силен и напорист – заражда се при най-минималната вероятност за това и прави всичко възможно, за да БЪДЕ! Колкото и крехък да изглежда на фона на суровата и вечна вселена, той е водата – замръзва, изпарява, но отново се втечнява и живее! Той е във всяка частица и във всеки момент. Непрестанно различен по форма, мирис и вкус…, но вечен!

И ти си дарен с този живот за няколко мили секунди, а харчиш безсмислено своето време да съдиш и мразиш живота в теб?!

Безценен си! Просто така си направен от вселенските закони

Влез в себе си и се разгледай от вътре. Виж, колко много присъди си си поставил и изпълняваш в момента! Разгледай усърдно тиранина, който коли и беси душата и сърцето ти! Обясни му, че си просто жив и докато си такъв ще продължаваш да грешиш. Смекчи яроста му, опитай се да го харесаш и обикнеш! Прости му и го разбери… Прости и на другите, защото те имат същия демон в себе си, и той все им крещи „Сгреши“, „Глупак“, „Как не те е срам“, „Искам повече от теб“, „Искам повече от тях“, „Искам“, „Искам“… „ИСКАМ“!!! Спри „искам“ и дай…

Дай на себе си разбиране, дай си любов, прости си и се умиротвори…, защото всеки от нас е способен на огромна низост, на предателство и на омраза, но също така е способен и на саможертва, преданност и безусловна любов! Нормално е! Всичко в нас е в хармония с Вселената! …освен неуважението към живота!!!

А времето на безценния ти живот е толкова кратко, че стига само да дадеш! Дай любов на себе си, на човека, с когото живееш, на родителите и приятелите си, а после дай любов на другите! Не забравяй, че те всички имат същия, като твоя тиранин в себе си, който ги кара да се страхуват, да съдят и мразят, а омразата е огън, който може да се загаси само с любов – вода, живот!

За това им прости и ги обикни, както обичаш себе си, защото те имат нужда от обичта ти, …като деца!

Защото ти имаш нужда от мир и любов точно, като дете! …и щом отвориш сърцето за себе си, любовта ще напълни целия ти живот 

Светът, съгласно философията на пустотата, е изграден от мрежа от взаимосвързани реалности със зависим произход, в границите на която причини със зависим произход, пораждат следствия със зависим произход в съответствие с причинно-следствени закони със зависим произход. И тогава всяко действие и всяка мисъл в нашия живот са от изключителна важност, тъй като се отразяват върху всичко, с което сме свързани.

“ Той престана да вижда лицето на другаря си Сидхарта, вместо него видя други лица, много лица, дълга редица, струяща река от лица, от стотици, хиляди лица, които прииждаха и отминаваха, но въпреки това сякаш съществуваха на едно и също място, които непрекъснато се изменяха и обновяваха, но въпреки това бяха все Сидхарта. Видя лицето на новородено дете, червено и сбръчкано, разкривено от плач; видя лицето на убиец, видя го да забива нож в тялото на човек; видя в същата секунда как този престъпник коленичи, окован във вериги, и палачът с един удър на меча отсича главата му, видя голите тела на мъже и жени в пози и боричкания сред бясна любов; видя трупове, притихнали, студени, празни; видя животински глави – на глигани, на крокодили, на слонове, на бикове, на птици, видя богове, видя Кришна, видя Агни, видя всички тези лица свързани помежду си с хиляди връзки, видя всички да си помагат взаимно, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново – и всички бяха обладани от желанието за смърт, от страстно-болезненото признаване на тленността, но все пак не умираха, а само се видоизменяха, само непрекъснато се прераждаха, сдобиваха се с нови лица, като между старото и новото лице липсваше, какъвто и да било промеждутък от време. И всички тези фигури и лица се намираха в покой, течаха, създаваха се, сливаха се, а над тях неизменно се намираше нещо тънко, безплътно, ала все пак съществуващо, като тънко стъкло или лед, като прозирна кожа, нещо като черупка, форма или водна маска и тази маска беше усмихнатото лице на Сидхарта. Тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини, тази усмивка на Сидхарта бе същата кротка, мъдра, добродушна, съставена от хиляди бръчици усмивка, усмивката на съвършените.“

* * *

„Когато запратиш камък във водата, той по най-бързия път се насочва към дъното. Същото става и тогава, когато Сидхарта има някаква цел, когато вземе някакво решение. Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, ала в същото време минава през всички неща по света, както камък през водата, без да свърши нещо, без да се помръдне; той се чуства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото не допуска в душата си нищо, което би могло да противоречи на целта му. Ето това е научил Сидхарта при саманите. То е същото, което глупците наричат магия и за което смятат, че е дело на демони. Нищо не е дело на демони, демони няма. Всеки може да омагьосва, всеки може да постига целите си, когато умее да мисли, когато умее да чака, когато умее да пости“

 * * *

„Дълго размишлява той върху своето преобразяване, заслушан в птичката, която пееше от радост. Не беше ли умряла тази птичка в него, не беше ли почуствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то, което бе искал да умъртви някога, през жарките години на покаяние? Не беше ли неговото Аз, неговото малко, плахо и горделиво Аз, с което толкова години се беше борил, което непрестанно бе побеждавало, което отново изникваше след всяко умъртвяване, запрещаваше радостта, изпитваше ужас? Не беше ли тъкмо то, което днес най-сетне бе намерило смъртта си, тук, в гората, край тази красива река? Не се ли чустваше той именно поради тази смърт дете, изпълнено с упование, без никакъв страх, преливащо от радост?

Сега на Сидхарта лека-полека се проясняваше защо като брамин, като покаяник напразно се бе борил с това Аз. Бяха му пречили прекомерното знания, прекалено многото свещенни стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи! Изпълвало го беше високомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-усърдния, винаги бе изпреварвал останалите е една крачка, винаги бе знаещ и одухотворен, жрец или мъдрец. В това жречество, в това високомерие, в тази одухотвореност се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и там растеше, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние.“

Предишния ден беше организирала игра с вдигане на ръка, а тя избираше, кой да спечели. Говореше си с него и после играта започваше отново.

Избра и мен. Аз станах и се усмихнах щастливо, а тя ме гледаше очаквателно… Не знаех, какво иска и само се усмихвах благодарно, че ме е избрала. 

А то имало въпрос в тази игра и само, ако знаеш отговора можеш да вземеш участие и да вдигаш ръка. Не съм обърнала внимание. Може и да съм го знаела отговора, но със сигурност не знаех правилата на играта…

След  5 години ме срещна и ми каза мило „Проверих ти оценките и много се радвам за теб! Надявам се, че си разбрала, че исках да ти направя услуга, като те преместя в паралелка за изостанали деца.., за да не се мъчиш с нормалните”

След няколко години майка ми, която не обръщаше внимание на оценките и все още помнеше думите на учителката реши за по-сигурно да ми натика хляба в ръцете и ме помоли да кандидатствам в шивашкото училище. Да имам занаят и да не завися от болния си мозък за прехраната

Проучих училището и разбрах, че ако положа изпит по рисуване мога да уча за конструктор на облеклото – такъв, който го измисля, как изглежда, а не само съшива измислените вече от някой друг парчета.

Записах се на курс по рисуване. Рисуваше ми се много. Учителят беше много удохотворен и излъчваше енергия, която с радост попивах заедно с практическите напътствия.

След месец обаче човека коренно промени отношението си към мен. Започна да ме пресира, да ми дава двойно повече домашна работа. Правеше ми забележка за най-малките неща и колкото и да търсех вината в себе си и в нещо, което аз съм направила, за да заслужа отношението му, не я намирах… Полагах големи усилия за да го накарам да хареса нещата ми.., да го накарам да хареса мен. Да разбере, че съм трудолюбива и ще направя всичко за да се науча да рисувам… Докато един ден, след поредната безсънна нощ и поредното навикване на рисунките ми седнах отчаяна на стълбите пред ателието, а той остави учениците си и ме последва. Каза ми остро „Виждам възможностите ти и се надявам, че ме разбираш. Искам все повече и повече от теб, защото знам, че можеш да го дадеш”