…

И идва време, в което, колкото и много да си се борил, мечтал и летял, оставаш в калта.
Няма къде да отидеш и как да се скриеш от живота и той се забива смъртоносно в мечтите ти
Оставя те без въздух, без сълзи, без надежди… оставя те да лежиш на операционната маса без вътрешности, без теб самия…
Душата ти тогава се пита “Да живея ли?”
Та, аз не искам да запозная себе си, дори с най-добрите си приятели! Не искам да виждам съжалението по лицата на любимите си хора…
Душата ми не е инвалид! Тя има криле…, но точно сега не помня, къде ги оставих…
Точно сега не помня, защо ме харесвате…
Ще се скрия, ще се напия и ще заспя…, а когато се събудя ще съм жива…, но само това!